Бегликташ

Бегликташ, известна в научната литература още и като Беглик Таш, е уникално праисторическо мегалитно светилище, разположено на Българското Черноморие. Обектът се намира на разстояние от 5 километра от курортния град Приморско и на 40 километра южно от областния център град Бургас, сгушен в красивите и гористи северни поли на мистичната планина Странджа. В геоложко отношение обектът се намира в непосредствена близост до долината на река Зигра и представлява грандиозен естествен скален ансамбъл. Той е съставен от огромни сиенитни блокове с най-разнообразни размери и причудливи форми, образувани на самото място в резултат от продължителното сферично изветряне на скалните пластове на изстиналия Росенски плутон. Успоредно с естествения си произход, Бегликташ се явява едно от най-мащабните, комплексни и добре запазени праисторически мегалитни светилища на територията на цяла България. Общата площ на централното архитектурно и култово ядро на обекта заема пространство от около 8 декара. История на научните проучвания и археологически разкопки Светилището Бегликташ е известно на българската археологическа наука още от пионерските теренни обхождания, осъществени от чешко-българския изследовател Карел Шкорпил в годините непосредствено след Освобождението на страната от османско владичество. В своите записки Шкорпил отбелязва, че до Маслен нос, близо до тогавашното село Кюприя, което днес е съвременният град Приморско, на връх Китка се издига забележителен скален венец. Той назовава този обект с името Апостол Таш и го описва детайлно като масивен скален блок с особена, почти правилна сърцеобразна форма, поставена обратно с острия си връх върху скалната почва. През периода 1972 и 1973 година, в рамките на мащабната Междудисциплинарна археологическа експедиция Аполония - Странджа, организирана под научното ръководството на видните български учени професор Александър Фол и професор Иван Венедиков, култовият обект е посетен отново от научен колектив. Екипът описва за първи път изкуствено изрязаните кръгли вдлъбнатини и ями в скалната основа под големия блок. Траколозите документират и друг вълнуващ елемент - огромен скален блок с характерна орехообразна форма и внушителен диаметър от 12 метра. Този мегалит е бил умишлено положен върху съседни по-малки блокове, действайки като покривно съоръжение на огромен долмен, под чийто свод туристите могат да преминат свободно и днес. Въпреки ранния научен интерес, обектът остава напълно неизвестен и недостъпен за широката общественост извън тесните академични среди в продължение на близо сто години. Едва в периода между 2002 и 2004 година българската археоложка Цоня Дражева, работеща към Регионалния исторически музей в град Бургас, предприема първите системни и целенасочени археологически разкопки на древното тракийско светилище. В продължение на три интензивни творчески години нейният екип успява изцяло да разчисти терена от буйната растителност и да върне по предполагаемите им оригинални места редица паднали мегалити и жертвеници. През 2005 година мащабното археологическо проучване на терена е временно преустановено поради пълна липса на държавни и общински средства. Промишлени щети, политическа изолация и социализация на обекта През 20 век целостта на Бегликташ е била сериозно застрашена от дейността на Бургаските каменни мини, които са взривявали части от хълма за добив на строителен материал. Поради тази груба човешка намеса, изследователите проучвали светилището изрично отбелязват в своите научни доклади, че оригиналните културни пластове в определени сектори са силно разрушени, разместени и разбъркани в резултат на свличане на тежка скална маса, ерозия и изветряне. Пълното социализиране на светилището като официален обект за международен културен, исторически и екологичен туризъм започва едва през 2003 година. Достъпът до географските предели на обекта през 1970-те и 1980-те години е бил абсолютно невъзможен за обикновените граждани и учени. Този строг режим се е дължал на факта, че целият горски терен е влизал в строго охраняваните държавни граници на ловната резиденция Перла. Тази почивна база е била използвана активно за лов и отдих от държавния глава Тодор Живков и висшия партиен апарат, като се е охранявала строго от служители на Управлението за безопасност и охрана. Първите частични спасителни археологически проучвания в централната част на светилището стартират веднага след промяната на статута на земята през 2001 година, като са ръководени успешно от българските археолози Цоня Дражева и Димитър Недев.